August 22, 1993

Ножица под масата оставил,
а до нея вирнал своя крак.
Крак преминал милиони метри
със съдба да бъде поразен.

Там в мрака той не вижда,
не е виждал никой ден.
Знае мозъка командва,
а мозъка бе днеска заблуден.

Без команда се отмести
и се вряза в ножицата стара.
Като змия изви се тя, изсъска
и захапа сочно своята цел.

Само това очакваше -- да се раздвижи,
тя разчиташе той да забрави
и отхапа ненаситно своя залък
отпускайки се под аления водопад.

Неговата кръв обля металните и жили
и тя подготви се да хапе пак.

Кракът изстена,
блъсна масата със звук,
той не можеше да види,
само болката остана с него, тук.

А очите се наведоха надолу,
разшириха се и затрептяха,
отвори се устата и забавено откъсна
най-ужасен от колекцията звук.

Мозъкът се сепна и замисли,
спусна две ръце към наранената си част,
те подеха го минавайки върху мокета
напоен с кръв от прерязания крак.

Измъкна се с помощта на своя брат,
Сега всички бързаха да отмъстят,
ненаситната и паст да счупят.

Вдигнаха я от мокета,
тя цялата бе в кръв.
Ченето и люлееше се волно
заплашваше да хапе пак.

Кръвта се стичаше по острието,
стоманата проблясваше под нея.
Тя надушваше плътта му жива,
опияняваше я този мирис.

Ръцете стиснаха метала,
насочиха го към очите.
Те гледаха със злоба,
да се отърват от нея пожелаха.

По-отблизо искаше да види,
в своя хлад да впие топлина,
тя зачака възможност нова,
този път нямаше да бъде крак.

Мозъкът изстена
друг намеси се при него,
а само той командваше живота
в своето тяло крехко.

Пътят му сега бе пода,
връзката живот и смърт.
Всичко досега живяло се търкулна,
падна в своята локва кръв.

Ножицата с безсмъртие дарена
бе издебнала клепачите унили.
Спускайки се бе забила
остри челюсти в плътта им.

А какво остана от живота
и тя не знаеше сега.
Остана сама с хлада си
до уши ухилена.

Щеше да се пита пак
и щеше да опитва пак,
тя никога нямаше да е виновна,
тя не беше жив детайл.

Топлото ухание изчезваше,
кръвта засъхваше по нея
бе създадена от топлина,
но бе създадена да бъде хладна.