January 29, 1992

Те са пак над мене,
криле разтворели летят
вечно бягат към простора
в нищото да търсят път.

* * *

Аз чакам ли, чакам и се правя, че варвам.
Ако ти си съдбата, те моля — побързай.

* * *

На челото му редят се бръчки,
в очите му извира гняв,
устата му се мъчи да изтръгне
най-ужасното от своя глас.

* * *

Кипящи от злоба червени очи,
изпъстрено с бръчки лице,
широко зейнала гневна уста,
порещи вятъра сухи ръце.

* * *

В теб живей едно бездънно нещо,
без плът и без душа.
Разбива твоето цяло
и в теб заселва се нощта.

* * *

Озарила деня със своята глупост,
осакатила нещастно нощта,
влачеща вечно грозната сянка
в идиотски синхрон размазваш света.

* * *

До гробовете в полунощ,
стъпил на земята здраво
копая дупка във пръстта
жадуваща за моето тяло.

* * *

С бавни тежки стъпки,
с монотонен незатихващ звук,
прегърбила лицето си във грозна сянка
ти над мен стоиш.

* * *

Синини по лицето очертани
пречат ми да се харесам.
Красотата в техният порядък
загрозява моя земен чар.

* * *

Млъкни, затвори си устата,
По-добре с ръце покажи,
че така разнасяш вонята
дълбоко в моите гърди.

* * *

Кой и защо ти даде живота,
който с тръни украсяваш.
Ти не живееш, ти се унасяш
превзета в своето блато.

* * *

Пъпки по шията синхронно избиват,
лекарства незнайни секрета гноен убиват.
От радост се смееш и плачеш,
а сълзите в кисела смес плътта ти разяждат.

* * *

Нещо ще се случи,
но и ти и аз не знаем какво.
Незадоволена завистта
доволна ще се смее.

* * *

Ти си ненаситен кърлеж,
който смуче от кръвта ми.
Толкова е мръсна вече тя,
че дори ти се услажда

Но пиеш ненаситно ти,
забила в мене остри зъби.
Напоеното туловище поклащаш,
имаш още много сили.